Първият том от поредицата Чужди пътепис за Балканите е озаглавен Френски пътепис за Балканите XV – XVIII в. Съставител и редактор е Б. Цветкова, която е отговорна за издирването и подборът на пътеписите, както и научното оформление. Преводите на отделните пасажи принадлежат на Б. Цветкова, М. Киселинчева и Л. Генова. Книгата съдържа библиографски бележки и карти, чийто автор е П. Коледаров, публикувана е през 1975 г. от издателство Наука и изкуство, София.
През първата половина на XIV век, френското кралство е най-могъщата и влиятелна държава в Западна Европа. След възкачването на престола на династията Валоа през 1328 г. обаче настъпват тежки и превратни времена във френската история. Началото на Стогодишната война (1329–1429) и последвалите бойни действия водят до срив на кралската власт. Четиринадесетото и петнадесетото столетие са маркирани от опитите на френската монархия да възстанови контрола си върху териториите изгубени в разнообразните схватки и сблъсъци с англичаните. Благодарение на владетели като Шарл VII (1422–1461) и Луи XI (1461–1483), в началото на XV в. Франция успява окончателно да възстанови своят престиж и влияние и отново да заеме ръководно място на европейската сцена.
Именно от края на Средните векове са и първоначалната група от пътеписи, които се съдържат в първия том на поредицата „Пътеписи за Балканите“, общо пет от четиридесет и три. Особено развлекателен, но не твърде надежден е разказът от Жан льо Менгр Бусико (1396), един от основните източници за пагубния Никополски кръстоносен поход. Френските рицари прекосяват р. Дунав и преминават през Видин и Оряхово преди да обсадят Никопол, където са разбити от Баязид I. Бертрандон дьо ла Брокиер (1433) е може би най-значимия автор сред пътешествениците от XV в. Подробният и описателен разказ на този бургундски пътешественик и шпионин предоставят много интересни сведения за България и Балканите. Брокиер първо посещава Леванта, откъдето отива в Константинопол. Оттам той преминава през Одрин-Филипопол–София–Ниш–Белград–Будапеща, за да поеме обратно към родната Бургундия. Интересни данни за България предоставя и краткия откъс от произведението на Валеран дьо Ваврен (1445). Този бургундски капитан взима участие с четири галери в съюзния християнски флот в помощ на антиосмански поход на полско-унгарския крал Владислав III. За съжаление, християнските кораби пристигат едва след тежкото поражение при Варна от 1444 г., но Ваврен решава да остане в района на Черноморието, където успешно пленява няколко турски кораба, а по-късно заедно с влашки съюзници напада Силистра и за кратко овладява Тутракан, Гюргево и Русе, преди да e принуден да се оттегли.
През първата половина на XVI в., бележи началото на жестоко противоборство между френските крале и династията на Хабсбургите. За да уравновеси силите и да притисне владенията на враговете си от две страни, френската дипломация се старае да придобие съюзници в Източна Европа. Такъв съюзник се явява именно Османската империя. Крал Франсоа I не само установява дипломатически връзки с Високата порта, а и успява да си осигури търговски и политически привилегии с т.нар. капитулации от 1536 г. От този период датират и първите съвместни военни действия между двете страни, които са насочени срещу Свещената Римска империя.
Именно в контекста на новите дипломатически отношения между Франция и Османската империя се появяват следващата група пътеписи, които също са пет на брой. Сред тях изпъква пътеписа на Пиер Белон (1547), който първо пристига в Цариград, а оттам посещава островите Лемнос и Тасос, Света гора, Солун, откъдето се връща обратно в османската столица. Особено ценни са сведенията му за манастирите на Атон, както и за османското монетосечене. Белон предоставя и интересни детайли за балканските народи, за различните им обичаи и нрави. Друг стойностен пътепис е този на Никола дьо Николе (1551). Николе е част от пратеничеството на Д‘Арамон и посещава Хиос, Галиполи и Цариград. Николе дава кратки, но съдържателни описания относно войнуците, както и различни особености за състоянието на евреите в Османската империя. Много ценно е описанието му на Тракия, в което се спира на град Одрин. Ожие Гизлен дьо Бузбек (1553-1562), който произхожда от Фландрия, е посланик в Цариград, само че не на Франция, а на Фердинанд Австрийски. Той прекосява Балканите по маршрута Будапеща-Белград-София-Пловдив-Цариград. Любопитни са сведенията на Бузбек за пътешествието му между София и Пловдив, в което той описва хляба, който приготвят местните, който нарича „погачи“, както и облеклото на младите българки. Интересно е също, че фламандецът извежда етнонима българи от името на р. Волга, който според него е равнозначен на волгари. Бузбек дава още много сведения за турците, за робството в империята, както и информация за различни събития.
Следващата група пътеписи са от периода на френските религиозни войни. По това време влиянието на Франция в османския двор намалява. След омиротворяването на страната, крал Анри IV се стреми да заздрави връзките с Портата, като изпраща редица представителства в Цариград. Авторите на пътеписите от тази група, подобно на предходните са предимно участници в разнообразните дипломатически мисии, те са общо шест на брой.
Значими са описанията на Филип дьо Френ-Кане (1572), който дава сведения за някои български селища, най-вече Филипопол. Този пътешественик се движи по маршрута Кюстендил-Дупница-Долна Баня-Пазарджик-Филипопол-Димитровград-Свиленград-Адрианопол. Подобни са сведенията на Пиер Ласколие (1574) и Жан Палерн Форезиен (1582). Форезиен специално споделя впечатленията си от османската обществена и политическа система. В духа на последните са и писанията на Жак Бонгарс (1585). Отличаващ се е пътеписа на Франсоа дьо Пави, сеньор дьо Фуркево (1585). Пави е един от първите автори, който се спира по-пространно върху българското Черноморие. Особено подробни са сведенията на Льофевр (1611), който участва в посланичеството на Ашил дьо Санси.
Посолството на Санси маркира промяна в отношенията между Франция и Османската империя, която настъпва в края на XVI в. и началото на XVII в. Отношението към Високата порта става все по-двойнствено. От една страна, Франция се стреми да разшири влиянието си в Леванта, като се наложи като защитник на католиците в империята, а от друга се стреми да поддържа антиосманските начинания на другите европейски държави. Втората насока във френско-османските отношения ориентира вниманието на дипломатите и пътешествениците от този период към признаците на упадък в Османската империя, както и към покореното население. Кулминация на тази политика е управлението на Луи XIV, който първоначално не проявява интерес към съюз с Портата, но по-късно променя своята позиция. Заедно със своя министър Колбер, през втората половина на управлението си кралят търси благоволението на османския двор.
Пътешествениците от този период, общо 14 на брой, са твърде много, за да се отдели внимание на всеки един. Ще се ограничим само до тези, чиито сведения са по-значими. Такъв е Анонимният пътепис (1621), който разказва за пътешествието на извънредния френски посланик Луи де Е към Цариград. Особено интересни са сведенията за административната организация на османските балкански владения. Правят впечатление описанията на българското население по трасето на Via Diagonalis. Според автора, българите в миналото сигурно са били много богати, защото дори сега съпругите им се обличат чисто и добре. Интересни са и препратките към антични легенди, като тази за Орфей. Анонимният ръкопис дава и доста по-практични сведения, които се отнасят до ландшафта на различни места, особености от живота на местното население и т.н. По-специално, коментарите на автора относно цените различни стоки са важни в християнските села, защото свидетелства за икономическото състояние и поминъка на населението. Откъсите от ръкописа съдържат и описания на София, Филипопол и Адрианопол. Друг значим пътепис е този на Антоан Галан (1672 – 1673). Галан е секретар на посланика Оливие дьо Ноантел и също дава сведения за административната уредба на империята, както и за добрия външен вид на православните християни. Може би най-важен обаче е пътеписът на Дьолакроа (1673 – 1675). Този виден френски пътешественик и ориенталист дава подробно описание на Адрианопол, както и на робския пазар в Цариград. Най-интересни обаче са детайлите, които той споделя за данъка девширме. Според Дьолакроа, по негово време данъкът се събира по-често отпреди, на всеки 10 години. Агата натоварен с тази задача обаче препродава децата на родителите им, а те самите му предоставят такива, които са купили от бедни турци. Въобще, французинът намира, че турците от неговото време нямат нищо общо с легендарните туркмени от миналото, които живеят в палатки и са свикнали на тежък живот, а са изнежени и погълнати от разкош.
XVIII в. е периодът на най-активното френско икономическо проникване в Османската империя. Пътеписите от този период, които са общо 15 на брой, са предимно подробни доклади на френски дипломатически представители или лица, натоварени с научно-разузнавателни задачи. Те се отличават се с внимателни наблюдения и задълбочени анализи разкриват упадъка на империята и говорят за нуждата от преобразуване на политическата система. Подобно на предходната група, и тези съчинения са твърде много, за да се разгледа всяко индивидуално. По тази причина ще се спрем само на най-представителните примери. Особено интересен е пътеписът на Пол Люка (1706, 1717). Неговият турбулентен живот му позволява да посети много места на Балканите и в Леванта. Люка посещава Одрин и дава разнообразни ценни сведения за града, като предава и една история, която обяснява как града е бил превзет. Като много други пътешественици, и Люка отбелязва красивия външен вид на българките, тяхното облекло и приветливо поведение.
Друг представителен пътепис от тази група е този на барон Франсоа дьо Тот (60те – 70те години на XVIII в.). Този френски висшестоящ военен посещава Цариград с френския посланик Шарл Гревие през 1775 г. След това Тот изпълнява различни и разнообразни задачи в Леванта. Спомените му са публикувани през 1784 г. Интересни, макар и кратки, са сведенията, които предоставя за Добруджа, която прекосява на връщане от п-ов Крим. По-важно е описанието му на османската армия по време на Руско-Турската война от 1768 – 1774 г, което показва лошата военна организация и липсата на дисциплина. Безредието нараства до такава степен в Цариград, че група разбойници нападат френското посолство. Когато френският посланик Сент Прист се оплаква на властите, главният началник на имперската канцелария възкликва, че подобна постъпка е недопустима и изказва съжалението, че войниците не нападат по-скоро някоя арменска, гръцка или еврейска къща.
Накрая но не на последно място, е пътеписът на граф Фериер дьо Совбьоф !. Този френски дипломат и убеден якобинец дава много интересни сведения за Османската империя, която посещава през 1788 г. Те изразяват политическите му възгледи, които са твърдо републикански. Совбьоф дава пространни сведения за османската армия по време на Руско-турската война от 1787 – 1792 г. Акцентът на който се спира френския дипломат е отново разпуснатостта и липсата на дисциплина сред османската войска. Той разказва за несполучливия опит на великия везир да организира военни упражнения по европейски образец в армейския лагер до София. След като войниците се подчиняват за известно време, те решават, че заслужават допълнително възнаграждение. Тъй като не получават исканите пари, еничари нападат палатката на великия везир, за да го посекат, но той успява да се спаси. Веднага след това, главният началник на канцеларията, т.нар. реис ефенди, изплаща 12 хил. лири на войските. Авторът дава и оценка за броя на османската армия, която според него възлиза на 86 хил. души.
Изданието завършва със списък на съкращенията, списък на картите и изображенията, както и показалец на географските и личните имена.
Академичното резюме е изготвено от екип на Института за балканистика с Център по тракология при БАН.
