Съдбата на Балканите през XV–XVI е маркирана в немалка степен от големия конфликт между Османската империя и Унгария, която след 1526 г. е управлявана от династията на Хабсбургите, които също така са и императори на Свещената римска империя на германската нация. Тяхната монархия, обхващаща Испания, Ниските земи, Австрия, Унгария части от Италия и Германия се сблъсква с Високата порта в Централна Европа, както и в Средиземноморието, като военните действия са особено интензивни в периода 1526–1568 г. и след кратко затишие продължават в периода 1593–1606 г. (т.нар. Дълга турска война). Основната цел на противниците е контролът над Унгария и Трансилвания.
През шестнадесетото столети германският свят се ангажира активно във военните конфликти срещу Османската империя: финансирането на военните кампании на Хабсбургите идва от по-богатите южнонемски градове и фамилии, а войските се рекрутират или наемат главно от Германия. Това, в комбинация с дипломатическите контакти на Австрия с Високата порта предразполага към създаването на голям масив от мемоари и пътеписи на посланици, дипломати или хора от техния антураж. Голяма част от представените в трети том от “Пътеписи за Балканите” текстове са именно такива. Въпреки това, трябва да бъде направено уточнението, че част от текстовете са написани от етнически немци, които произхождат от Полша, Чехия или Балтика и нямат връзка с австрийския императорски двор и неговите дипломатически акции. Също така, не всички хабсбургски дипломати са от немски произход, тъй като в двора им служат италианци, славяни и представители на други народности.
Първите два пътеписа са свързани повече с времето на Късното средновековие и отразяват началните етапи от развитието на европейско-османските отношения. Текстът на баварският оръженосец Ханс Шилтбергер, който взема участие в злополучния Никополския кръстоносен поход (1396) и прекарва няколко десетилетия в Ориента, е едно от най-познатите в България съчинения не само за Балканите, но и за Близкия изток. Още след първото си отпечатване през 1476 г., пътеписът му се превръща в истински бестселър, печатан десетки пъти само до началото XIX век. В него се съдържат исторически, географски и етнографски данни за широк географски ареал. Предимствата на неговия пътепис се виждат, когато бъде сравнен с втория в книгата: бележките на Арнолд фон Харф (1496–1499) не съдържат подробна информация за региона и са характерни за лаконичната поклонническа литература от този период.
Следващите два текста са свързани с политическата активност на Хабсбургите в първите години след възкачването им на унгарския трон и първата османска обсада на Виена (1529). Бенедикт Курипешич (1530–1531) и Корнелий Дуплиций Шепер (1533) са част от дипломатите, които опитват да регулират отношенията с Портата в този динамичен период. Както почти всички други пътешественици в този период, те минават по т.нар. Диагонален или Римски път (Белград–Ниш–София–Пловдив–Одрин–Цариград) и оставят информация за населените места в този ареал. След като през 1541 г. османците окончателно завладяват Буда и се установяват в Средна Европа, Хабсбургите трябва да се ориентират към отвоюването на Унгария и връщането на контрола над обособяващото се княжество Трансилвания. Антон Вранчик (1553–1567) и Ожие Бусбек (1553) са част от посланическа мисия до Цариград в контекста на тези събития, а в текстовете им се намират множество данни за облеклото, архитектурата, обичаите и миналото на балканските народи. Във връзка с тази дипломатическа активност с тях тръгва и известният Ханс Дерншвам (1553–1555). Неговият текст, който е издаван в отделна книга на български (1970), тук е разширен и допълнен.
Одринският договор (1568) регулира отношенията между Австрия и османците, което води до близо три десетилетия нестабилен мир по границите между двете империи в Унгария. Давид Унганд е изпратен като нов дипломатически представител на Хабсбургите в Константинопол за периода от 1572–1578 г. Заедно с него тръгва протестантският теолог от Тюбинген – Стефан Герлах (1573–1578), който оставя едно от най-подробните и добре написани описания на Балканите. В текста му се съдържат най-различни данни за живота, бита и религиозните практики на българите и другите народи на балканите, отношенията им с централната власт и тн. Друг тюбингенски възпитаник, Саломон Швайгер пътува като част от дипломатическа мисия през 1577 г. Неговото съчинение е отпечатано в Нюрнберг и украсено с множество гравюри, част от които са добавени като приложение в книгата. Подобно на текста на Стефан Герлах, по-високото образование на автора изиграва своята роля при съставянето на основния наратив.
Следващите текстове – на Волф Андреас фон Щайнах (1583), Мелхиор Безолт (1584) и Райнхолд Лубенау (1587) се отнасят до мирния период преди 1593 г., когато започва т.нар. Дълга турска война. Последният пътепис, този на Фридрих Зайдел (1591–1596), описва началото на конфликта и промените в живота на османските поданици в първите години на сблъсъка.
Немскоезичните текстове формират голяма част от пътеписната литература за Балканите и Османската импери, не само в периода XV–XVI век, но и след това, като множеството немско-османски конфликти са важна предпоставка за натрупването на голям масив от мемоари, памфлети и тн. През XV век доминира типичната за средните векове пътешественическа литература, често комбинираща реално и имагинерно. Показателни за това са “мемоарите” на Ханс Шилтбергер, докато Арнолд фон Харф е оставил типичен пример за поклоннически текст, отново, характерен за периода, както стилово, така и жанрово. За тези съчинения е присъщо по-схематичното представяне на региона, съобразено с множество средновековни мотиви за “другия” и литературни топоси. Поради това, те по-трудно могат да бъдат използвани като “точен” извор за Балканите.
Фактът, че Хабсбургите стават крале на Унгария през 1526 г. и по този начин се вплитат в многовековен конфликт с османците, води до голяма дипломатическа активност между двете големи империи. В тази връзка, повечето австрийски пратеници (невинаги от немски произход) често пътуват до Константинопол, като им се налага в почти всички случаи да използват т.нар. Диагонален или Римски път. Това води до заключението, че голяма част от представените в книгата мемоари, бележки и пътеписи се отнасят до населените места, които се намират по и около този път. За съжаление, предвид това обстоятелство, големи части от българските земи и Балканите остават извън погледа на повечето пътешественици – например, Черноморието и Добруджа не са коментирани. Друг факт, свързан с това, се отнася до характера на предлаганата в този том информация. Тъй като хабсбургските посланици и техният антураж пътуват по големите пътища, те виждат главните последствия от войните на Портата с европейските страни – пленници, плячка, войски в поход и тн. Някои от по-потресаващите сцени в текстовете следва да бъдат съобразени с това, тъй като невинаги описаното се отнася до всички земи на Османската империя, особено тези, които не са свързани с пътищата на войната.
По-различна картина е дадена в няколко по-специфични пътеписа, нямащи връзка с османо-европейските политически и дипломатически отношения. Такъв е мемоарът на Мартин Грюневерг, който е балтийски немец, пътувал в земите на Османската империя през 1582 г. За разлика от другите описани до момента личности, той пътува от Исакча, към Добрич, Провадия, Айтос, Одрин, Цариград. Спомените му представляват особен интерес, тъй като са по-свободно написани и не са ангажирани с тогавашните политически условия. Освен това, той оставя и подробни данни за ландшафта, етническия състав на градовете, както и собственоръчно направени скици на различни райони, сгради и тн. Мелхиор фон Зайдлиц (1559), родом от Силезия, е пътешественик, който бива пленен в Мала Азия. Книгата му е отпечатана през 1580 г., като в нея са отразени личните му наблюдения върху живота в Османската империя, премеждията през които минава, както и други етнографски и географски особености.
Третият том от “Чужди пътеписи за Балканите” предлага незаменими гледни точки върху региона. Немските пътеписи формират важна част от всички текстове на подобна тематика, тъй като Свещената римска империя на германската нация е един от най-важните елементи от европейско-османските отношения. Нейните търговци, дипломати, военни и аристократи пътуват до Високата порта по различни причини, най-често политически, като по своя път оставят наблюденията си, сякаш по-често отрицателни, което е нормално предвид особеностите на конфликтите между Хабсбургите и османците.
Академичното резюме е изготвено от екип на Института за балканистика с Център по тракология при БАН.
