Развитието на унгарската история в периода XVI–XIX в. е пряко свързано с конфликтите между двете големи империи, борещи се за надмощие в Средна и Източна Европа – Османската и империята на Хабсбургите. През 1526 г. армията на султан Сюлейман I побеждава и убива унгарския крал Лайош II при Мохач, с което започва борба за властта в кралството. Тронът на Унгария е зает от династията на австрийските Хабсбурги, а в настъпилите след това военни конфликти (1526–1568) големи части от страната са загубени: Османската империя установява пряко своята власт в централна и южна Унгария, а Трансилвания се обособява като самостоятелно, но васално на Високата порта княжество през 1570 г. Периодът от средата на XVI до първите десетилетия на XVIII в., в който са ситуирани осем от представените в книгата единадесет пътеписа, се характеризира с опитите на Хабсбургите да възвърнат контрола си върху Унгария и Трансилвания. Това обстоятелство намира отражение във факта, че всички тези осем пътеписа са написани от пратеници и дипломати трансилванските князе или от представители на тяхната свита. Другите три са от автори, които произхождат от Австрийската (1804–1867) и Австро-Унгарската империя (1867–1918).
Първите два текста са свързани с периода около т.нар. Дълга турска война (1593–1606) и годините непосредствено след това. Описанието на т.нар. „Геор. Март. Рагузиум” от 1598 дава подробна информация за административното устройство на българските земи, намиращи се под османска власт и за основните градове в тях. Пътеписът на Тамаш Боршош (1613), описва Никопол, Стара Планина и земите на юг от нея, по пътя към Одрин и Константинопол. Фактът, че Трансилвания е васална държава на османския султан предопределя нуждата от пътуване на унгарски дипломати до Високата порта. Такъв е случаят с Ференц Шебеши (1652) и Давид Рожняй (1665). Първият описва съвсем накратко населените места по пътя Русе–Разград–Карнобат–Лозенград, докато вторият пратеник минава по традиционния „Диагонален” или „Римски” път от Белград до Константинопол (Белград–Ниш–Пирот–София–Пловдив–Цариград).
Краят на седемнадесетото столетие маркира настъпването на значителни промени в динамиката на европейско-османските отношения. В следствие на „Голямата турска война” (1683–1699) Трансилвания и почти цяла Унгария са отвоювани от Хабсбургите. Пал Шандор пътува до Цариград в критичната 1687 г., когато австрийските войски стъпват в княжеството и минава по маршрута София–Ихтиман–Момин проход–Пазарджик–Пловдив. През 1697 г. Янош Комароми бяга заедно с унгарския бунтовник и османски съюзник Имре Тьокьоли, който потушава Чипровското въстание през 1688 г. По пътя си оставя подробни описания на градовете по Дунав: Флорентин, Видин, Никопол, Свищов и Русе. Текстът му е изпъстрен както с данни за поминъка на местното население, така и с различни исторически бележки, които той включва към изложенията си за населените места, които посещава.
Пътеписите на Янош Папай (1705–1710) и Келемен Микеш (1738–1739) са дело на представители на унгарската емиграция в Османската империя, която напуска родните си места след анексирането на Трансилвания от Хабсбургите в края на XVII в. и след потушаването на неуспешното анти-австрийско въстание от 1703–1711 г. По време на бунта, Папай пътува до Цариград през 1705 и 1710 г. По време на първото си пътуване минава през Влахия и Никопол, а по време на второто – по Via Diagonalis: от Белград до Константинопол. Разказите му са съвсем кратки и основно маркират местата, които посещава. За разлика от него, Келемен Микеш излага много по-подробни данни за Видин, Русе и Черна вода, по време на поредната австро-турска война (1737–1739). Като част от приближените до сваления трансилвански княз Ференц II Ракоци, той описва военните действия и политическите събития от периода, като преките му впечатления са от особена важност и представляват ценно допълнение към описанията на българските земи.
Този текст маркира последният предмодерен разказ, както и последният, чиито автор е свързан с управлението на Трансилвания. Всички коментирани досега пътеписи дават изключително гледната точка на унгарци-протестанти, свързани с това княжество или като цяло приятелски настроени към Османската империя. В книгата не е представена гледната точка на про-хабсбургските настроени унгарски кръгове от периода. Трябва да се има предвид, че някои от настроенията против австрийския двор и католическата църква, както и благоразположението към Високата порта и османците, произлизат от този факт.
По-различен е случаят с последните три текста, които са от епохата на деветнадесетото столетие. За разлика от първите автори, Имре Фривалдски не е дипломат, а учен, който описва района на Сливен и Пловдив в периода 1833–1836 г. Той не само разказва за занаятите, земеделието и промишлеността в областта, но също така за флората и фауната в Родопите и в Стара Планина. Включени са ботанически, геологически и зоологически подробности. Австро-унгарският дипломат, политик и писател Бенямин Калай, в ролята си на дипломатически представител на монархията в Сърбия, описва престоя си в северозападните български земи през есента на 1868 г. Текстът му е най-подробният от всички, представени в книгата и, предвид професионалния път на автора, е написан в по-художествен стил, но запазвайки високо ниво на точност в изложението. Представени са отношенията на Калай с местната власт и търговци, както и с други чужденци в Османската империя, включително известният австрийски учен Феликс Каниц. Последното съчинение описва преживяванията на унгарския граф Йодьон / Едмунд / Зичи в Търговище, Шумен, Каспичан и Русе през 1876 г. Разказът му е кратък и в него авторът не проявява особен интерес към българите, а обръща повече внимание на отношенията с османските власти, както и на австрийската политика в региона.
Представените във втория том на “Чужди пътеписи за Балканите” текстове имат няколко основни предимства пред другите в поредицата. На първо място, унгарските пътешественици, главно дипломати на княжество Трансилвания, използват по-различни пътища за достигане до Цариград. Предвид териториалното разположение на княжеството, много повече информация може да бъде представена за градовете в Северна България, тъй като пътуващите унгарци в периода XVI–XVIII в. често минават през нея. За сравнение, австрийските и някои италиански дипломати често ползват стария римски път от Белград до Константинопол, като така големи части от българските земи остават извън техния поглед. За разлика от тях, унгарските пратеници дават информация за архитектурата, поминъка и бита на българите и другите народности, обитаващи по-големите дунавски градове като Видин, Никопол, Свищов и Русе, както и други населени места в Дунавската равнина.
Освен информация за живота и бита на българите, в пътеписите се открояват и данни за историческата памет относно събития, свързани с историята на региона. Тамаш Боршош (1613) и Янош Комароми (1697) споменават за войните между Унгария и османците в края на Средните векове, както и за античното културно наследство в региона. Комароми и Келемен Микеш (1738–1739) дават не само сведения за населението и градовете в Северна България, но също така и за политическата ситуация в региона, както и за политиката на князът-изгнаник Ференц II Ракоци срещу империята на Хабсбургите. Военните действия между Портата и Виена в този период имат немалко значение за разбирането на положението на местното християнско и мюсюлманско население, тъй като фронтовете минават в близост до днешните северозападни български земи. Подобни политически донесения има и в записките на Бенямин Калай, който коментира четническите действия в балканските владения на Османската империя, както и ролята на българите в съпротивата срещу властта. Трябва да се има предвид, че неговият текст е написан през месец септември 1868 г. – едва два месеца след четническата акция на Хаджи Димитър и Стефан Караджа.
Академичното резюме е изготвено от екип на Института за балканистика с Център по тракология при БАН.