Арменските пътеписи за Балканите, за разлика от другите шест тома от поредицата “Чужди пътеписи за Балканите”, дават по-различна гледна върху Югоизточна Европа в периода от Ранната модерност до първите десетилетия на деветнадесетото столетие, когато не само настъпват значителни социални, икономически и културни промени в Стария континент, включително и в Османската империя. В този период, самостоятелна арменска държава не съществува. Още в ранното средновековие арменските земи са обект на ожесточено съперничество между Източната римска империя (Византия) и Сасанидите, последвани от Арабския халифат. В края на средните векове, в контекста на експанзията на исляма в Мала Азия, кръстоносните походи (арменска държава съществува в Киликия от 1080 до 1375 г.), монголските нашествия и надигащата се Османска империя, арменците отново са “между чука и наковалнята”.
Времевия период, в който са ситуирани пътеписите в този сборник, започва с епохата на голямо противопоставяне между османци и перси (Сафавидски Иран), маркиращо главните насоки на източната политика на Високата порта в Ранномодерния период. Двете големи държави си оспорват контрола върху Кавказ, Източна Анатолия и Ирак, като във водовъртежа на техните непрестанни войни (1514; 1532–1555; 1578–1590; 1603–1612; 1603–1612; 1623–1639; 1730–1735; 1743–1746; 1775–1776; 1821–1823) са въвлечени и арменците. Промени в тази политическа ситуация внася упадъкът на Иран и настъплението на Руската империя в Кавказ през XVIII и особено през XIX век. Трябва да се има предвид, че арменците далеч не населяват само този район, тъй като техни диаспори живеят в различни части на Европа и Османската империя.
Първият пътепис в сборника е именно на такава личност – Симеон тбир Лехаци, който е роден през 1548 г. на полуостров Крим, а живее в Замойск (Полско-литовска държава). Пътува в периода 1608–1620 г. Ръкописът му, обхващащ тези дванадесет години на пътешестване, съдържа разнообразни данни: описания на различни градове (Цариград, Одрин, Пазарджик, Солун и много други), информация за архитектурата, обичаите, икономиката и поминъка на населението в широк географски ареал. За разлика от повечето други представени в томовете на “Чужди пътеписи за Балканите” личности, той дава различна терминология и имена на населените места, през които минава и които описва. В пътеписа му се съдържа информация и за различните религиозни практики на християни и мюсюлмани.
Следващите двама пътешественици, Ованес Товмаджиян (1749–1781) и Микаел Себастаци (1775), са представители на разположената на венецианския остров Сен Лазар Мъхатаристка конгегация (арменски католически орден създаден през 1701 г.). Първият, за разлика от много други представени в тази поредица автори, тръгва от Османската империя и пътува на запад – към Рим. През 1749 г. той минава през днешна Източна България, Влашко и след това продължава към Западна Европа. На следващата година се връща през Австрия, Унгария и земите на Османската империя, като крайната му цел е Константинопол. Описва населените места, намиращи се по т.нар. Диагонален път (Белград–Ниш–София–Пловдив–Одрин–Цариград). По време на следващите си обикаляния из земите на османците, той описва не само политическата обстановка, трудностите, пред които се изправят не само хора като него, но и обикновените поданици на султана (в контекста на османо-европейските войни), но и различни любопитни факти за живота и бита на населението.
Микаел Себастаци (1775) е живял в Цариград, като пътува до Белград, Венеция, Виена и Буда, а текстовете му са запазени под формата на писма. Описва посещението си на Атон и работата си с ръкописи там, както и срещата си със Софроний Врачански, с когото обсъждат теми от историята и философията. Там може би се среща и с брата на Паисий Хилендарски.
Хугас Инджеджиян и Степанос Кювер Агонц оставят пространно съчинение (1789–1800), разказващо за различните територии на Османската империя в период на големи политически, социални и икономически промени, както и в навечерието на индустриалната епоха. Вместо традиционния пътеписен стил, който разказва за лични преживявания и премеждия, тяхната книга е повече пример за историческа география, тъй като в нея на фокус са отделните провинции на османската държава. Обърнато е внимание на особеностите на населените места, тяхното географско разположение, административното им значение и статут, архитектурните особености, както и други любопитни факти свързани с дадено селище. Представена е информация за София, Пловдив, Пазарджик, Стара Загора, Самоков, Скопие, Воден, Белград, Охрид, Кюстендил, Ниш, Дупница, Никопол и други по-малки градове. Кратките описания са изпъстрени с исторически данни за различните народи, обитаващи балканските провинции на Османската империя, както и за нейното собствено минало.
Последният пътепис, който е публикуван в книгата, също е значителен по обем и също представлява по-скоро географско съчинение. Става дума за “пътуванията” на Минас Пъжъшкян (1800–1820), в които са описани днешна източна и централна България, цяла Добруджа, Влашко, Молдова и южните полски земи.
Арменските пътеписи за Балканите, за разлика от всички други от поредицата “Чужди пътеписи за Балканите” дават много по-различна и, в известен смисъл, специфична гледна точка за региона. Поставени в сравнителна перспектива, тези текстове предлагат нетрадиционен поглед върху Османската империя и нейните европейски провинции. Предимствата на арменските пътеписи изпъкват, когато самите те бъдат сравнени с разказите на другите народности: немските пътешественици са главно дипломати на австрийските Хабсбурги – най-големият противник на Високата порта, унгарските пратеници нерядко (поне що се отнася до текстовете им в тази поредица) произлизат от васалното на османците княжество Трансилвания, докато Франция нерядко е в добри или съюзни отношения с османците. Общото между всички тях е, че са част от “голямата политика” и имат пряко отношения към противоречията между Европа и Ориента. Съчиненията им са натоварени (малко или много) със злободневието на епохата. Арменците, макар част от тях да са поданици на султана, а други да живеят в различни части на Европа, нямат толкова силна политическа ангажираност във военното дело и дипломацията през този период, както и нямат собствена държава, с чиято политика да са свързани. Това им позволява по-голяма гъвкавост и предаването на по-различна гледна точка върху Балканите.
Разбира се, важен елемент в техните пътеписи са характерните за този тип литература данни за поминъка, архитектурата, религиозните практики, облеклото, празниците и икономиката както на християни, така и на мюсюлмани. Друг важен елемент е специфичното именуване на населените места, което е в разрез с по-традиционните топоними и хидроними, познати от западноевропейските текстове. Интерес представляват историческите данни, които арменските автори дават за местата, през които минават и които отразяват тяхните знания и разбирания за региона. Последно, но не по-важност, е и обстоятелството, че арменските пътешественици минават по различни пътища. Докато немските дипломати пътуват главно по т.нар. Диагонален път, то например Симеон тбир Лехаци (1608–1620) пътува до Македония, Босна и по далматинското крайбрежие. В географското съчинение на Хугас Инджеджиян (1789–1800) и Минас Пъжъшкян (1800–1820) са представени описания на северна и североизточна България, които традиционно са извън погледа на повечето пътешественици.
Академичното резюме е изготвено от екип на Института за балканистика с Център по тракология при БАН.
